Хиляди думи казани,
биват наказани,
в своя невзрачен облик да потънат,
още едно съзнание да огънат
през гледната точка на твореца,
загубил отдавна в себе си човека.

Така започва краят и новото начало,
със смях саркастичен,
и когато всичко потъне в бяло,
ще съм станал прозаичен.
Това съм аз, но в огледалото насреща,
друг човек ме гледа със насмешка.
И детето порастнало в своят свят не ще възвърне,
няма как времето да върне.

Споменът ме връща в моят дом,
двамата с теб и далечния небосклон,
където нашите мечти се събират,
където очите ни света преоткриват.
Знанията ни се сливат
и чудеса намират,
за които хората не подозират.

Сега домът е тъмен и опустял,
в пайжини хиляди е събрал,
някогашния наш смях,
до неизбеженият крах...

Качвам се на влака
и този свят назад оставям,
спомен от прекрасни дни...
Реалността ме чака,
но не се предавам,
ще бъда по-добър от преди,
защото пламъкът на мечтата още гори.